Позиция на кандидата за президент Ивайло Симеонов относно побоя над журналиста Соня Колтуклиева
„Когато властта започне да бие, проблемът вече не е кого е набила. Проблемът е, че е решила, че може. Проблемът е, че може и да свикне.
Днес може да е журналист. Утре може да е протестиращ. След това може да е всеки, който задава неудобен въпрос, който не е съгласен, който отказва да мълчи или просто настоява държавата да спазва собствените си правила.
И точно тук е истинският страх. Не че държавата е силна. Държавата трябва да бъде силна.
Страшното е, когато започне да използва силата си срещу човека, а после малко по малко започне да му обяснява и как трябва да живее. Къде да стои. Какво да казва. Какво да приема. Колко още да плати. Колко още да изтърпи. Кога да замълчи.
Точно така се мести границата – не изведнъж, а малко по малко. Първо приемаш грубостта. После натиска. После страха. Накрая започваш да се питаш не дали държавата има право, а дали си струва изобщо да говориш.
Гледах кадрите със Соня Колтуклиева. Може да сте съгласни с нея, може да не сте. Може да не харесвате начина, по който задава въпросите си. Но свободата има смисъл точно тогава, когато защитава и човека, с когото не сме съгласни.
И сега разбирам, че на много напомням за време, в което вие сте живели. Но трябва ли тези след вас да го изживеят отново?
И има значение, че държавната сила е стигнала до човека. Че е набила един.
Особено когато цялата власт е концентрирана в едни ръцете. Толкова институции. Всичките. Правителство, парламент. А сега и Президент. Само след два дни.
И точно затова всяка граница има значение.
Защото напоследък държавата все по-често ни говори за власт, влияние, обществени поръчки, финансови потоци, арести, бой и пари. За много пари.
А човекът? Къде остана ти? Къде останахме ти и аз?
И докато те говорят за себе си и собствените си интереси, ти продължаваш да ставаш сутрин, да работиш, да се грижи за тези, които обичаш и да се опитваш сам да се справиш.
Правиш каквото трябва, а пак не е достатъчно.
Не искам държава, която те прави зависим от себе си. Не искам и държава, която първо ти казва, че знае по-добре от теб как трябва да живееш, а после започва да наказва всеки, който не е съгласен.
Животът не започва „някой ден“. Животът ти е сега.
Не искам страхът да се превръща в навик. Не искам неправдата да се превръща в фон, а човекът да свиква да навежда глава просто защото отсреща стои някой по-силен.
Държавата не принадлежи на този с юмрука, нито на този, който временно държи властта. И точно сега има значение каква граница сме готови да приемем и каква не.
Не. Държавата не получава право върху живота ти, защото си направил един или друг избор. Не наказва заради този избор. А трябва да те пази независимо от него.
След два дни има избори. И точно затова няма да кажа: „Да си мислил, когато си избирал.“
Но ще ти кажа:
„Мисли, когато правиш следващия.“