Празнуваме Трифон Зарезан

Трифон Зарезан или Ден на лозаря е български народен празник в чест на свети Трифон. Празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари. Той е сред най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият Кършовден, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с деня на св. св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът Виноберма се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница. Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите. Изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Неслучайно началото на февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата. В православния календар свети Трифон се чества на 1 февруари. Празникът е включен към цикъл от 3 последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват, както следва: на 1 февруари – Трифоновден; на 2 февруари – Сретение господне, на 3 февруари – Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, 2 раждат малките си през този период. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните – за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците. Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16 – 17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие. Обичаи на празника Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът, с който ще се зарязва, предварително се почиства и се наточва добре. Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско). Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче „баба“ и благославят: „Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото „бабите“!“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях. В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето.