Ето колко харчат милиардерите във футбола

Футболните клубове често са наричани играчки за свръхбогати хора. Презумпцията е, че подобно удоволствие е достъпно само за онези, чието състояние е от 1 милиард долара нагоре. В подобна хипотеза, на футбола не се гледа като на бизнес продукт, генериращ сериозен доход. Тъкмо обратното, предполага се, че той носи разходи и то сериозни. Затова и не всеки може да си го позволи. Но дали това не е мит? Нека разгледаме ситуацията в детайли. Наистина в класацията на „Форбс“ за най-богатите хора няма такива, които са натрупали състоянието си във футбола. Да, оборотите на големите клубове стават все по-тлъсти, благодарение ръста на доходите от тв. права и спонсори, но паралелно с това нагоре вървят и разходите им за трансфери, заплати и комисионни на агентите. И въпреки всичко, не мислете за футбола като за разорително хоби. Действителността показва, че хората налели най-много пари в него през последните години стават все по-богати. Има само едно изключение. Малко изненадващо, но №1 по лично състояние в Топ 5 от първенствата на Европа е собственикът на Рен Франсоа Пино. Активите му се оценяват на 49,3 милиарда евро. При това той е натрупал огромния процент от тях (43 милиона евро), след като е влязъл в клуба. Парите на Пино идват от търговията с луксозни стоки. Той държи световно известните марки „Gucci“, „Yves Saint Laurent“ и „Balenciaga“. Пино обаче няма особени амбиции относно Рен. По време на близо четвъртвековното му управление той може да се похвали само с една Купа на Франция и второ място в първенството. И Пино далеч не е единственият, който постъпва по този начин. В Италия един от най-богатите клубни собственици е канадският млечен магнат Джоуи Сапуто. Той върна Болоня в Серия А през 2014 г., но от тогава те на са мръднали по-нагоре от 10 място. Във Висшата лига на Англия също има подобни случаи. Така например фамилията Глейзър, която държи Манчестър Юнайтед, отстъпва сериозно по дебелината на портфейла на египтянина Насеф Савирис (Астън Вила) и китаеца Го Гоунчан (Уулвърхемптън). Изводът е, че различните собственици разчитат на различни модели. Савирис е по-скоро изключение за богаташите от Близкия Изток и Източна Европа. За тях имиджовият фактор е съществена част от мотивацията, за да инвестират във футбола. Те го възприемат като пропуск за бизнес и политическия елит и просто си плащат да влязат там. При това, желателно е отборът им и да печели трофеи, защото така се качват на следващото ниво. Но за други, да купиш клуб е сделка като всички останали и от нея се очаква само едно – да носи печалба. Неслучайно все повече инвестиционни банкери от САЩ влагат парите в европейския футбол. Благодарение на огромните приходи от тв права в Топ 5 от първенствата на Европа на тях дори не им се налага да плащат за текущата издръжка на отборите. Също така не се занимават и с оперативното им управление, възлагайки тази грижа на директори, както правят Глейзър в Манчестър Юнайтед и Стан Крьонке в Арсенал. Както показва статистика по правило веднъж влезли във футбола, богатите хора стават все по-богати. В някои случаи парите им скачат двойно в съвсем кратък срок. Така например, Роко Комисо имаше 3 милиарда долара, когато купи Фиорентина през 2019 г., днес те вече са 7. В интерес на истината, тези пари не са дошли от футбола, а основния му бизнес – един от най-големите доставчици на интернет в САЩ „Mediacom“. Впрочем Комисо твърди, че няма да изсипва повече пари във Фиорентина, тъй като след първоначалната инжекция от 340 милиона, клубът може да се издържа сам. Израелският предприемач в сферата морския карго превоз Идан Офер обаче бие Комисо. Откакто е купил част от акциите на Атлетико Мадрид състоянието му е скочило с 200% за 4 години. Но и Офер е безкрайно далеч от прираста в активите на вече споменатия Пино и боса РБ Лайпциг Дитрих Матешиц. Единственото изключение в този елитен клуб е Дмитрий Риболовлев. Откакто купи Монако руския магнат е на минус от 2,3 милиарда евро. Но и тук има някои условности. Малко преди да вземе Монако Риболовлев продаде основната си компания „Уралкалий“. От тогава насам той основно харчи кеш, изсипвайки 2 миларда долара за произведения на изкуството – основно картини на Пикасо, Модиляни и Матис. Подобно на Риболовлев и Роман Абрамович се раздели със златната си кокошка в Русия „Сибнефт“, но въпреки това за 17-те години, откакто държи Челси, състоянието му се е увеличило с 2 милиарда евро. Паралелно с това цената на клуба също е нараснала и в момента той е напълно ликвиден актив, оценяван на 3-4 милиарда долара. Заради Финансовия феърплей на УЕФА е доста трудно да се изчисли точно колко лични пари влага един собственик в клуба си, тъй като те често се прикриват с различни счетоводни хватки. Обичайно разходите са насочени в 4 основни направления – за самата покупка на клуба, инвестиции в инфраструктурата (например нов стадион), трансфери, и накрая покриване на текущи загуби. В зависимост от конкретния случай разпределението по горните пера обаче може да е много различно. Очаквано, Абрамович и шейх Мансур с Манчестър Сити са извадили най-много на масата превръщайки средняци в топ отбори на ниво Шампионска лига. Разходите на Абрамович могат да се проследят по отчетите на Челси, и по специално по равнището на дълга на клуба съм друга компания на руския олигарх „Fordstam Limited“. През 2020 г. тази сума бе 2,06 милиарда долара. Стан Крьонке също наля много пари в Арсенал. Огромната част от тях обаче отидоха за самата покупка на клуба и строежа на новия стадион. За последните 10 години той отдели за трансфери само 15 милиона евро. При това, за разлика от случая с Челси, чийто дълг към Абрамович е оформен най-вече по счетоводни съображения, Крьонке печели от Арсенал в най-буквалния смисъл на думата. Ежегодно клубът плаща на консултантската му компания по 5 милиона паунда. Паралелно с това част от парите за строежа на „Емирейтс“ бяха събрани с облигации. При емитирането им Крьонке изкупи значителна част от тях (пакетът му е за 160 милиона паунда) и сега лихвите от тях постъпват по личните му сметки.