Коментар на Тома Биков
Безсмислено е да анализираме в дълбочина конкретната схема, при която партиен функционер, който е станал зам.-кмет на София, се опитва да захрани черната каса на партията си с пари от обществени поръчки. Нито е първият, нито ще е последният. Политическият контекст със скандала около „Продължаваме промяната“ е далеч по-важен от криминалния. През последните дни се случи разомагьосване на тази формация. В продължение на четири години тя издаваше присъди от последна инстанция, морализаторстваше от позицията на непогрешимостта и заедно с това демонстрира вълчи апетит за партийно кадруване, разпределяне на публичен финансов ресурс и лобиране в полза на свои спонсори.
Записът на софийския зам.-кмет Барбутов, който склонява кмета на столичния район „Люлин“ Георги Тодоров да даде обществени поръчки на „наши фирми“, е дребен проблем в сравнение с редица други казуси, които минаха покрай ушите на коментатори, анализатори и медии. Например на никого не му направи впечатление, когато собственикът на куриерския гигант „Еконт“ Николай Събев беше избран за министър на транспорта и по този начин се оказа принципал на прекия си конкурент в лицето на държавната компания „Български пощи“. Малко преди това Събев официално спонсорира кампанията на „Продължаваме промяната“ с 1 милион лева. Убеден съм, че ако друга партия беше разиграла подобна комбинация, подозренията за корупция или най-малкото за лобизъм щяха да са факт още в момента на осъществяването й. При „Продължаваме промяната“ обаче това се прие за нормално.
Заедно с това цели семейства от приятелския кръг на Кирил Петков и Асен Василев заеха държавни позиции, които в някои от случаите представляваха очевиден конфликт на интереси. Тук изобщо няма да отваряме въпроса за нивото на компетентност на повечето от семейните приятели. От времената на Захарий Стоянов в България този подход се наричаше шуро-зетьо-баджанащина. По отношение на „Продължаваме промяната“ обаче този израз сякаш беше забранен да се използва. Трябваше да излязат показанията на районните им кметове пред прокуратурата, та да се види, че Кирил Петков е наредил да бъде назначен бившият зам.-председател на Народното събрание и съпруг на шефката на кабинета му Лена Бориславова Мирослав Иванов за зам.-кмет на столичния район „Люлин“. По думите на районния кмет Петков направил това, за да подпомогне семейния бюджет на колежката си. Иначе Иванов имал много качества, но трябвало да му се обадят, за да го поканят, защото бил много горд. Така твърдял Кирил Петков пред кмета. Тук е и логичен въпросът какви качества трябва да има един юрист и бивш зам.-председател на парламента, който вече година и половина си търси работа и понеже не може да си намери, го уреждат по партийна линия за зам.-кмет на столичен район. На това преди да се появи „Продължаваме промяната“, му се казваше партизанщина и партизанлък. При тях обаче е меритокрация. Последното е концепция, според която постовете и позициите в обществото се заемат не по партиен или родов принцип, а по заслуги.
Никой не се впечатли, когато Асен Василев предложи последния си бюджет и заедно с това заложи подход, според който всички пари от бюджета – от капиталовите разходи за дребни ремонти до средствата за общини и магистрали, трябва да минават за одобрение през Министерството на финансите. По този начин кметове, министри и шефове на ведомства трябваше да убеждават лично Василев в качествата на проектите си, а той от позицията на последна инстанция да решава дали те са добри, или лоши. На това му се казва огромен корупционен риск. Тогава обаче този корупционен риск беше подминат с мълчание или с обяснения за реформаторски подход по отношение на бюджетната политика. Няма нужда да припомняме скандали като „Джеймкорп“, „пудели“ и контрабанда с помощта на митниците, които бяха далеч по-сериозни от обществените поръчки в столичните райони.
Всички тези скандали минаха под мотото, че мафията атакува борците с корупцията. Тази реакция идваше не само от дейците и симпатизантите на Продължаваме промяната, но и от журналисти, коментатори, коалиционни партньори в лицето на ДБ и всякакъв вид публични фигури.
Припомням тези истории не само защото сякаш те останаха незабелязани и бързо забравени, а защото показват, че „Продължаваме промяната“ изначално страдаше от всички болести на българската партийна система. Сега оттук-оттам се чуват обвинения, че целта на последния скандал била те да бъдат окаляни и така да се окажат приравнени до останалите. Тази теза още веднъж показва основната причина за бързия крах на тази формация. Тя е, че не само феновете им, но и самите им лидери повярваха на собствената си пропаганда, че са повече от всички останали. За това могат най-добре да разкажат партньорите им от „Демократична България“, които са жертва на вътрешнокоалиционно домашно насилие от самото създаването на ПП-ДБ. Те усетиха върху гърба си некомпетентността, арогантността и корупционния потенциал на партньорите си, но се страхуват да го изрекат публично, защото ще се окаже, че умишлено са си затваряли очите за всички безобразия, които Кирил Петков, Асен Василев и приятелският им кръг сътвориха през последните години. Впрочем помня добре уплаха в очите на част от депутатите от ДБ, когато от „Продължаваме промяната“ решиха да поемат цялата изпълнителна власт по време на сглобката. Тогава от ДБ до последно се дърпаха да предложат свои министри, защото много добре знаеха каква вакханалия ще организират партньорите им. Накрая склониха да предложат един министър на правосъдието в лицето на Атанас Славов, колкото да не ги обвинят, че се дистанцират от управлението.
През 2021 година либералната общност си създаде илюзия, която сбърка с надежда. Илюзията и надеждата са две коренно различни неща. Разказът, че идват млади хора от чужбина, които ще унищожат корупцията, защото са добри сами по себе си, е не само илюзорен, но и наивен. Естествено фактът, че Асен Василев се съди с всичките си бивши съдружници, а част от тях го наричат публично мошеник, мина покрай ушите на вярващите. Тази вяра в илюзиите показва, че либералната общност нито осъзнава в дълбочина проблема с корупцията, нито е в състояние да се бори с него. И тук проблемът не е в „интегритета“ на част от лидерите й, а в тяхната политическа несъстоятелност. Не е случайно, че промените в Конституцията се превърнаха в символ на юридическата безпомощност на онези, които в продължение на 10 години се готвиха да ги осъществят.
Чуват се загрижени гласове, които твърдят, че с дискредитирането на „Продължаваме промяната“ щяла да спре борбата с корупцията. Лично аз през последните четири години не съм видял никаква борба с корупцията – нито по високите, нито по ниските етажи на властта. Видях политическа пропаганда, която ползваше темата за набиране на електорат и служеше за параван, зад който се извършваха корупционни схеми и груб лобизъм. И да, след последния скандал може би ПП и ДБ ще трябва да си измислят нова пропагандна теза, която да им позволява да говорят нещо, когато ги поканят на интервю. Корупцията не се бори нито със заклинания, нито с усещане за собствена непогрешимост. Тя до голяма степен е културен проблем, който съществува не само в България, но и във всички южноевропейски общества. Това е начин да заобиколиш официалния институционален път и да влезеш в системата през задния вход. Тук освен културния проблем, който създава среда, в която личните познанства, роднинството и изобщо връзките са по-важни от правилата и законите, стои и проблемът на свръхбюрократизирането на институциите и стеснения достъп до тях. Ограничаването на тези два основни фактора за корупционна среда не е нито в ръцете на прокуратурата, нито в ръцете на съда. То е най-вече в ръцете на образованието и на политическата воля за дълбока административна реформа. Тези два теми обаче са далеч по-скучни от възможността да се правиш на светец и да заемаш героичните пози на борец срещу мафията. Затова и не очаквам ПП да се ориентират към тях. Лидерите на тази формация ще продължат да вярват, че не случайността на ситуацията и стечението на обстоятелствата, а собствените им качества и далновидност са им дали достъп до властта.