Дружбата винаги е била извор на ободряващи сили сред скърбите на живота. Способните за това благородно чувство люде всякога са черпили от него достатъчни сили за общо извисяване към всяка достойна цел. В живота на светиите съществуват много примери на благодатна дружба с благодатно отражение, какъвто бил случаят със св. Василий Велики и св. Григорий Богослов.
Когато избухнало неочакваното и жестоко осмо гонение на християните при император Валериан (253-260 г.), такава прекрасна дружба свързвала двамата римски войници Полиевкт и Неарх. Неарх бил християнин и често изливал пред езичника Полиевкт светлите упования на своята просветена с Христовата вяра душа. Християнските истини не били безразлични на разумния и благороден Полиевкт, но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258 г., да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения. И най- вече се боял от една разлъка във вечността, ако Полиевкт трепнал от възможността за една вечна раздяла. В очакване на неизбежното мъченичество на своя вярващ приятел той съзнал колко дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се е поддал на неговото въздействие. За най- голяма радост на своя приятел той възкликнал:
– Неарх, от какво се опасяваш ти? Нима аз не познавам твоя Христос? Не гореше ли моето сърце, когато ти ми говореше за Него и ми четеше Евангелието? Само името християнин ми е липсвало. Аз се гнуся от идолите и всякога съм изпитвал вяра в Христа, Сина на единия и истински Бог…
– Слава на Божието милосърдие! – възкликнал възторжено Неарх.
– Но ти обичаш ли така силно Бога, че да оставиш заради Него жена, деца и богатство?
– От нищо не се нуждая, освен от истинския Бог! И от този час аз се отричам от света и ще служа само на Него Единия…
При тези думи, обхванат от неудържимо чувство и безпределна решимост, Полиевкт скочил и се затичал към градския площад. Там прочел на всеослушание Валериановия едикт, разкъсал го на парчета и го захвърлил под нозете на минувачите. Като видял да се отнасят към капището идоли, той се втурнал и започнал да ги разрушава. Разбира се, веднага го заловили и предали на изтезания. Напразно съпругата му го умолявала да не погубва себе си и щастието на техния дом. Той отвръщал на нейните жалби само с една молба – всичките да познаят истинския Бог и да се убедят колко нищожни са езическите богове. Като видели неговата непоколебима твърдост при изтезанията, палачите му го осъдили на смърт.
С любов и нескривано тържество св. мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи:
– Бъди мъжествен, приятелю! Помни завета на любовта, който е сключен между нас!
Той привел главата си под меча и предал духа си на Бога, кръстен в собствената си кръв.
Св. Полиевкт бил първият мъченик в арменския град Мелитин при р. Ефрат. След него погинал и Неарх. В посветения на Полиевкт храм се молили родителите на преподобни Евтимий Велики (377-473 г.) и самият той.
Внучката на Валентиниан III (419-455 г.) Юлиания построила в чест на свети Полиевкт великолепен храм в Цариград през времето на император Юстиниан (527-565 г.). Мощите на мъченика се намирали в този град до ХIV- ХV век.