България и Барселона той е със статут на божество, помним го с невероятните му голове и сприхавото, непримиримо отношение на терена, но и с пламенния му темперамент, който може да се изкове само в тази част на нашите Балкани. В Барса той беше Пистолеро (да, много по-рано, отколкото някой изобщо беше чувал за Суарес), в България получи прякора Камата (Кинжал) заради неудобния си характер и беше украсен с това „лудо“ его, в положителен смисъл, който само истинските футболни гении и романтици имат най-добрата игра в света.
Защото как да се опише човекът, който танцуваше на терена с невероятна лекота и късаше мрежите, докато изпод фланелката му стърчеше златна верижка, който унищожи германските световни шампиони на четвъртфиналите на Мондиала с чудотворен свободен удар – гол и след това, почти мъртъв, каза как това е била „доста лесна победа“? И то в момент, в който милиони негови сънародници в България празнуваха възторжено полуфинала на Световното първенство през 1994 г., а той се превърна в легенда?
Златан Ибрахимович, който, спокойно можем да кажем, е негово копие в този сегмент, би завидял на знаменитите му изказвания, които се разказват 30 години по-късно. При спечелването на Златната топка за най-добър футболист през 1994 г. той каза с разпознаваема усмивка на лицето си:
„Има не един, а двама Христовци. Единият е горе на небето и е умрял за нашите грехове, а другият играе за Барселона и също прави чудеса, само на земята.“
Знаеше какви реакции ще предизвика, но беше по-силно от него. Защото е Христо Стоичков.
Легендата, дяволът на терена и един от най-великите европейски футболисти за всички времена, отдели време да коментира предстоящия мач между Звезда и Барселона в Шампионската лига, както и ситуацията в сръбския и европейския футбол, в ексклузивно интервю за сръбския Sportal.rs от далечна Америка.
- Колко се е променил футболът от времето, когато вие доминирахте на терените в Европа?
- Страшно много! И не само на терена, но най-вече около него. Светът е друг! Сега социалните мрежи са сe превърнали в епицентъра на футбола. На живота! Интернет дава огромна възможност на звездите от терена да имат пряк достъп до феновете. Дори аз днес имам мой профил и контактувам активно с хората.
В дадени моменти излизах от играта заради некоректни потребители, после отварях пак профилите и влизах и така докато свикна. Срещу времето, прогреса и природата не се върви. Интернет промени света и футбола.
Днес футболистите имат много по-модерни методи за възстановяване, за разузнаване на противници и за реклами и за… бизнес от въздуха дори. Затова бих определи моето време като една романтична епоха. Ние бяхме преходът между старите и новите времена.
- Следващата сряда в Шампионска лига ще играят Цървена звезда и Барселона. Кой ще подкрепите?
- Е, този въпрос го приемам като например да ме попитате „Откъде изгрява слънцето?“. Уважавам безкрайно много Цървена звезда, но няма как да предам отбора на моето сърце. Имах честта и привилегията да съм част от Дрийм тима на Барса и голмайстор на националния отбор на България преди 30 години, когато ликувах със „Златната топка“.
Спечелих пет титли в Испания и имах за треньор великия Йохан Кройф. Барса е дълбоко в моето сърце и няма как да не се радвам на успехите на Ханзи Флик и неговия отбор. Сега съм щастлив не толкова от победата в Ел Класико срещу Реал. Тя нито е първа, нито ще е последна. Щастлив съм, че Барселона показа на света колко важно е да имаш работеща школа. „Ла Масия“ е еталон. „Ла Масия“ е съкровищница, от която се вадят диаманти.
Академия за голям футбол, която показа, че дори в днешния тотално комерсиален свят може да успееш без да хвърляш луди пари за чуждестранни звезди.
- Какво е вашето мнение за Цървена звезда като клуб?
- Цървена звезда е гордост за Балканите. Както и Стяуа, разбира се. Това са двата отбора със звезда на гърдите, които успяха да станат европейски шампиони. Цървена звезда ми прилича на Барселона – и в двата клуба обичат да градят свои звезди и имат невероятна и вярна публика.
- Имате много приятели в Сърбия, следите ли сръбския клубен и национален футбол?
- Не само, че имам, но и… не мога да ги изброя. И ще ви доверя – независимо къде ги срещам всички те накрая ме канят на дюлева ракия в Белград. Затова с този провокативен въпрос ме хвърляте в капан – да не обидя някого, когото няма да спомена. Разбира се, на първо място Цървена звезда се олицетворява с Драган Джаич.
Гледал съм го като малък и съм му се възхищавал. Целият отбор от финала за КЕШ през 1991 година ми е пред очите. С почти всички от тях съм приятел. Треньорът Люпко Петрович беше направил сплав от най-добрите на бивша Югославия. След това маестрото на сръбския футбол работи много успешно и в България. У нас е неговата биография със специално обръщение към мен. Чел съм я и си я пазя като ценен трофей при наградите у дома.
- Кой е най-добрият сръбски футболист, когото сте гледали или срещнали на терена?
- Най-много спомени имам от Пикси Стойкович. Невероятен футболист. Яд ме е, че не успя да направи повече като треньор на Сърбия на Евро 2024. Също така и Предраг Миятович. Били сме съперници на терена с Барселона и Реал. Много го харесвам и ми е много добър приятел. Как казвате вие – славен момак!
- Какви са вашите спомени от снимките на клипа за песента „Цяла нощ пия, приятелю“ с Мирослав Илич? Сцената с вас двамата в екипи е впечатляваща.
- Футболът и музиката вървят ръка за ръка. Досега говорих за славни колеги, сега ме пращате при славни приятели. Вярно е – с Мирослав Илич сме пили цяла нощ. И да ви кажа – издържа! Скоро обаче не съм го проверявал, но го планирам.
- Мирослав разказва, че е искал да ви доведе в Цървена звезда. Знаете ли за тази история и колко реалистична е тя?
- Имаше интерес и покана. Но нямаше как да се случи. Аз бях в Барселона при великия Йохан Кройф. Играх с едни от най-добрите футболисти в света, сега някои от тях са и сред най-известните треньори. Аз съм тръгнал от ЦСКА, най-великия български отбор. И винаги съм носил звездата на гърдите си. Такава има и Цървена звезда. Но никога не е имало реален вариант да играя за „звездашите“. Но пък ще ви разкажа едно култово за мен преживяване на „Мала Маракана“.
Есента на 1996-а. Играем реванш в евротурнирите след 3:1 за Барса в първия мач. В отбора съм тогава с новобранеца Роналдо, преди да стане Феномена. Излизаме и по време на загрявката публиката ме приветства и аплодира. Викам му „Виждаш ли, момче, какво става, а? Много хляб има да изядеш, докато те посрещнат така“. Почна обаче мача и 90 минути така мощно ме псуваха и освиркваха от трибуните, че беше ад. И когато съдията свири край при 1:1 пак започнаха да ме приветстват навиячите. Чудо някакво, което никога няма да забравя.
- Когато бяхте тийнейджър, е известно, че много хора в България бяха привлечени от нашата музика и спорт. Кои бяха любимите ви играчи от бивша Югославия, когато бяхте млад?
- Първо ще ви кажа, че ако имаше Югославия през 1992-а за мен отборът щеше да стане европейски шампион. Така го мислех тогава, така мисля и сега. Колкото за звездите от 80-те, които гледах като млад най-много ме впечатляваха Сушич, Заец, Катанец и Джуркович… Все екстра класа футбалери. Помня и драмата в Сплит, когато Югославия ни победи с 3:2 в последната минута и се класира на Евро ’84. Също и как ние ви бихме с 2:1 в София и отидохме на световното Мексико ’86 след два страхотни гола на моя голям приятел Пламен Гетов. Това животът, това е футболът. Радост и тъга. И спомени. Щастливец съм, че за мен много повече са хубавите моменти. Поздрави на Сърбия!